2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. getmans1
14. apollon
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. bojil
8. ambroziia
9. vidima
10. milena6
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. djani
8. metaloobrabotka
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 1477 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 31.10.2013 18:54
Тя се олюля и загуби равновесие.
Със сигурност щеше да падне, ако не бяха ръцете, които я подхванаха. На мижавата светлина от уличното осветление успя само да види, че бе мъж и носеше черно кожено яке.
- Eй, добре ли сте - попита разтревожено той. Погледна лицето й. Беше съвсем бледо, без цвят, а очите й... Инстинктивно сложи ръка на челото й.
- Господи, цялата гориш - възкликна той, скъсявайки дистанцията помежду им - Ще повикам бърза помощ.
- Не, недей, моля те. Съвсем наблизо съм. Просто ми помогни да се прибера - премина и тя на "ти". Сякаш с негласна уговорка я хвана през кръста, а тя наклони глава към рамото му. Както вървяха, в далечината приличаха на влюбена двойки и никой не би предположил, че са абсолютно непознати. За пет минути стигнаха до входа й.
- Сама ли живееш? - попита мъжът.
- На квартира.- отвърна плахо момичето.
Той поклати глава.
- Не мога да те оставя сама в това състояние. Дори не прозвуча като въпрос. Качиха се и тя се зарови в чантата си за ключовете. Въпреки, че си личеше, че в апартамента живее наемател, беше уютно. Явно се бе постарала да му придаде някакво усещане.
Мъжът я хвана и я повдигна в ръцете си, сякаш бе перце. Едва сега можа да се загледа в лицето му. Беше грубо и с насечени черти, като на човек, който е претърпял много в живота си. На носа му си личаха белези от скорошно счупване, а кожата му бе грапава. Ръцете бяха като на човек, който си изкарва прехраната с физически труд. Само очите бяха някак различни. Въпреки болката, която усещаше, от тях се излъчваше и топлина, която омекотяваше иначе грубия външен вид. "Привлекателен е", помисли си тя.
Сякаш усетил мислите й, той се усмихна и я постави на леглото в спалнята.
- Не те ли е страх да пускаш непознати вкъщи?!, попита той, все още усмихнат.
- Принципно да. - главата й отново се замая. - Но теб те чувствам различно. Не се плаша.
Той не отговори. Излезе от стаята и отиде в банята, където наля в един леген студена вода. После измъкна от кухнята бутилка ябълков оцет.
- Къде мога да намеря парцал, някаква дреха, която не ти трябва - попита. Тя му посочи с ръка към раклата. Извади някаква бяла риза и я накъса на ивици, след което потопи парчетата във водата.
- Аууу - подскочи тя от неочаквания допир на студа. Гореше я и мокрият парцал на челото й почти веднага изсъхна. Той повтори процедурата, след което сложи останалите ивици на глезените и китките й. Повтори няколко пъти и тя усети, че й става по-добре.
- Мария. Аз съм Мария - промълви по някое време.
- А аз съм без име. Можеш да ме наричаш просто анонимния - отговори и мъжът. - Имаш ли някакви лекарства - фервекс, парацетамол или нещо от този сорт?
- Там - посочи отново тя.
- Само упсарин - намръщи се той, след като безуспешно се ровичка няколко минути. После без да каже нищо, взе ключовете и излезе през входната врата. Минаха пет минути, десет. Мария започна да се заслушва. След половин час чу тракането на ключовете и той най-сетне се появи. Влезе в кухнята и тя дочу шума от удрящи се една в друга чаши.
- Изпий го - мъжът дойде и седна на леглото до нея.
- Какво е? - попита Мария, опитвайки се да установи съдържанието на сместа.
- Нали ми имаш доверие, няма да те отровя, разсмя се той. - Ще ти стане по-добре.
Тя покорно надигна чашата. После се уви отново, а той продължи да слага компреси на челото й. Постепенно се унесе. В просъница виждаше само, че той е до нея в тъмнината и я наблюдава.
"Хубаво е", помисли си тя. Това бе и последната й мисъл, преди да заспи.
Светлината се процеди през пердето и лъчът загъделичка очите й. Отвори очи и спомените от предишната нощ моментално нахлуха в съзнанието й. Него обаче го нямаше. Нахлузи пантофите и пеньоара и отиде в хола. Не бе и там. Нищо не издаваше, че някога някой е бил там, освен нея самата. Легенът си бе на мястото, парцалите не се виждаха. Едва като влезе в кухнята, застина. На масата стоеше една червена роза, сякаш да й напомня, че това не е било сън. Усмихна се, установявайки и че вече е далеч по-добре. Лошото бе минало.
Минаха два, три дни. Едва сега Мария започна да усеща разочарованието от факта, че той може и да не я потърси. Нямаше никакви негови координати, дори не знаеше и името му. За човек, който бе ваксиниран към думата "любов", учудващо често мислеше за него. Бе единственият, който бе успял да пробие бронята й до момента. Минаха месеци. И тя постепенно се върна към ежедневието си. Но един ден, както пиеше кафето си в близкото барче, погледът й попадна на страница от вестника на съседа. Криминалната хроника. Тя едва не изпусна чашата.
"Полицията залови опасен престъпник, избягал преди 6 месеца от затвора". Нямаше никакво съмнение, това на снимката бе той. Беше физиономист и нямаше как да го сбърка. Още на другия ден отиде в затвора и поиска свиждане.
Той се появи в стаичката и по лицето му се разля усмивка, показвайки, че я е познал. Топлината в очите му отново се появи, грубите черти изчезнаха и за момент заприлича на малко момченце. Тя седна и се загледа в него. Гледа го няколко минути, без да каже нищо. После му подаде ръка. След кратко колебания той я пое. Стана му тъжно.
- Ще те чакам, промълви тя. - Не ме интересува кой си и какво си направил, аз знам кой си в действителност. Ще те чакам...
Явно осъзнавайки смисъла на казаното, той се сви в гримаса. И съвсем изненадващо по бузата му се отрони една сълза, която си запробива път надолу по лицето му. Едва сега Мария установи колко много болка имаше насъбрана в него. Минаха още няколко минути. Накрая устата му се отвори и думите излязоха на повърхността.
- Сашо... Казвам се Сашо.
Анонимният вече си имаше име. За първи път от много години насам...
П.П: Във всеки човек, колкото и да е лош, се крие поне капчица доброта...
Виж и новия ми блог - Несериозно за сериозните неща