Хората са толкова различни.

Те са с различни лица, различни характери, дори различен цвят
на кожата - жълти, бели, черни, на точки и без точки (Добре де, поувлякох се). А кога ли са истински? Дали когато са сами в тъмното или сутрин, когато озарени от първия слънчев лъч отварят очи... 

Ще ви поговоря за човешките маски. За този щит, който все по-често срещаме в общуването си един с друг (особено у нас). Свикнали сме да приемаме с недоверие всичко, което ни се представя за "чиста монета". Затваряме се зад нашата си вратичка, пускаме кепенцата и слагаме един огромен надпис "Затворено. Ревизия".

Хайде де, не ви ли се е случвало да срещате хора, които ви гледат така, сякаш сте им изяли сутрешната баничка или пък сте им напили кафенцето (Може и следобедното. Който не пие кафе, да си го представя с чай).

А хората сме толкова еднакви. Раждаме се по еднакъв начин и си отиваме по един и същ. Сами обаче избираме как да изживеем живота си и в това е най-голямата ни сила. Дали с усмивка, открити към заобикалящата действителност или по обратния начин. Наясно съм, че преживяното ни формира до голяма степен, предразсъдъците и обществото също.

Всяка една малка рана, породена от откритото сърце изгражда част от вратичката, зад която да скриеш същото това сърце после. Никой не обича да го боли. И все пак, ако се опарите веднъж с цигарата, дали после отказвате цигарите? Едва ли.

Някога в двора ни идваше едно малко кученце. Беше премръзнало, куцаше с едното краче и очевидно се беше напатило от човешката злоба. Първата вечер просто гледаше отдалеч, когато му оставих храна. На втората пак дойде. Този път снижи дистанцията с метър.

Трябваха ми три седмици, за да свикне да го галя по козинката и да го храня от ръка. Очевидно е, че и ние като живи същества не се различаваме много от това кутре. Животът винаги продължава.

"Аз се интересувам от теб. От това кой си, какво харесваш, какво те прави радостен или тъжен. От това какъв си. От страстите и емоциите ти, от усмивката и сълзите ти. От щастливите и от нещастните мигове в живота ти". Хубаво е да си го казваме по-честичко.

И знаете ли още нещо - зад всяка маска ние пак сме еднакви, независимо от годините и преживяното.

Просто това непораснало детенце, което отворя очи в началото на  живота си и се усмихва за първи път...

Виж и новия ми блог - Несериозно за сериозните неща 

Аплодирам те!

Толкова мило ми стана от този пост. Толкова истинно звучи!

Абе, от вчера се радвам, че те открих за да те чета.

Можеш го! Пиши!:)